несполучила ева

even more so in love with mr. cohen

Любовта ми към този човек нараства правопорционално със слушането - както най-вероятно и омразата. Вбесяват ме монотонността на музиката му, мудността, с която пее; дразни ме, че когато се опитвам да си го тананикам, излиза просто едно несвързано мънкане (каквото е и голяма част от говоренето ми впрочем).. 
И все пак всичко това губи значение, когато се заслушам в думите му.. Кой казва, че 20-ти век е празен и бездуховен?

Now the flames they followed Joan of arc 
As she came riding through the dark; 
No moon to keep her armour bright, 
No man to get her through this very smoky night. 
She said, "I'm tired of the war, 
I want the kind of work I had before, 
A wedding dress or something white 
To wear upon my swollen appetite." 
_20082861.html ] 
Well, I'm glad to hear you talk this way, 
You know I've watched you riding every day 
And something in me yearns to win 
Such a cold and lonesome heroine. 
"And who are you? " she sternly spoke 
To the one beneath the smoke. 
"why, I'm fire," he replied, 
"and I love your solitude, I love your pride." 

"Then fire, make your body cold, 
I'm going to give you mine to hold," 
Saying this she climbed inside 
To be his one, to be his only bride. 
And deep into his fiery heart 
He took the dust of Joan of arc, 
And high above the wedding guests 
He hung the ashes of her wedding dress. 

It was deep into his fiery heart 
He took the dust of Joan of arc, 
And then she clearly understood 
If he was fire, oh then she must be wood. 
I saw her wince, I saw her cry, 
I saw the glory in her eye. 
Myself I long for love and light, 
But must it come so cruel, and oh so bright?

sun in my mouth

I shall enter fingers of smooth mastery
with chasteness of sea-girls
                                            Will i complete the mystery
                                            of my flesh

п.с. скоро може би ще напиша любовна поема за бьорк

do not go gentle into that good night

Do not go gentle into that good night,

Old age should burn and rave at close of day;

Rage, rage against the dying of the light.

Though wise men at their end know dark is right,

Because their words had forked no lightning they

Do not go gentle into that good night.

Good men, the last wave by, crying how bright

Their frail deeds might have danced in a green bay,

Rage, rage against the dying of the light.

Wild men who caught and sang the sun in flight,

And learn, too late, they grieved it on its way,

Do not go gentle into that good night.

Grave men, near death, who see with blinding sight

Blind eyes could blaze like meteors and be gay,

Rage, rage against the dying of the light.

And you, my father, there on that sad height,

Curse, bless, me now with your fierce tears, I pray.

Do not go gentle into that good night.

Rage, rage against the dying of the light.

green grass

Най-разкошната песен на света.. сега повече отвсякога ме побиват тръпки от нея..

sincerely (in love with) l. cohen

~ And when we fell together all our flesh was like a veil
   that I had to draw aside to see
   the serpent eat its tail.

                                       (Last year's man)

~ You don't love me quite so fiercely now 

   When you know that you are not sure; 
   It is your turn, beloved, 
   It is your flesh that I wear.

                                       (Avalanche)

~ And what can I tell you my brother, my killer 

   What can I possibly say? 
   I guess that I miss you, I guess I forgive you

                                      (Famous blue raincoat)

~ And you never have been tempted 

   By a demon or a god. 

                                      (Story of Isaac)

~ He said, "I locked you in this body, 

   I meant it as a kind of trial. "

                                     (Lover Lover Lover)

taedium vitae

От много време добавям по дума-две, получава се обаче твърде бавно и твърде мъчително. Ако бях решила действително да пиша, щяха да издадат единствения ми 5-страничен труд post mortem, защото просто щях да съм умряла от глад през това време.. Иначе това е тонът, който ми се искаше да налучкам още преди години.

Понякога рано вечерта – особено през зимата – луната изгряваше кървава. Тогава той излизаше да поскита из града, за да поуталожи налегналата го печал. Никога обаче не се беше чувствал толкова сам и толкова откъснат  от живота, колкото в тези дълги тягостни разходки. „Дори и да бях се родил на светлинни години от тук, да живеех на тая кървава, облещена насреща ми луна, пак нямаше да съм толкова чужд на човешкия род, колкото съм сега”, мислеше си той.

Сякаш беше сукал на майчината си гръд не мляко, а отрова. И действително, майка му вероятно твърде често се беше опивала от бучинишовите си мисли, замайвала се беше твърде много от маковете в градината, защото се самоуби, когато той беше на пет години. В единствения спомен, който имаше за нея, тя стоеше пред тоалетката с огледалото в красивата си копринена нощница и плачеше безутешно. Дори и да беше имал други, те бяха безследно изчезнали, замъглени – като звездите в прашното небе, отровени от изпаренията на града. Никога преди това, нито по-късно не беше виждал нещо толкова крехко, съвършено в своята уязвимост и красиво със своята обреченост. Всяка жена, която срещна по-късно, сравняваше с този спомен. Затова и всяка жена го разочароваше, сякаш се бе докоснал до нещо твърде грубо, а той самият се чувстваше като парниково цвете. Знаеше, че трябва да е обратното и този контраст още повече поразяваше сетивата му, парализираше мисълта му и той беше принуден, противно на собствената си природа, да бездейства. Затваряше се в себе си все повече, тънеше в меланхолия, която не беше негова собствена, и се проклинаше заради безволието си. “Действително не е нужно да си гений, за да откриеш, че скуката опустошава душата по-успешно от всички пороци. Вероятно не е нужно да си дори посредствен писател, за да го разбираш”, мислеше си една вечер, докато подминаваше с безразличие проститутките, застанали до трамвайната линия, надяващи се да си изпросят поне по цигара от окъснелите минувачи. «Горкият Оскар – дори и той със своя блестящ и наквасен от опиум и удоволствия ум  не е разбрал, че Дориан щеше да стане също толкова порочен, дори да не беше извършил нито от едно от злодеянията си. Скуката така или иначе убива всичко морално у човека.»

Ала това, което далеч повече го тревожеше, беше дали изобщо имаше нещо морално у човека, за да бъде убито -  негово собствено, ненатрапено му отвън. Нали все пак обществата бяха съставени от хора, самите хора бяха си наложили дребни ограничения в името на общото добруване. „Ами ако бях Тарзан? Какъв щях да бъда, ако бях оставен на самия себе си, пречистен от всяко чуждо влияние, от всеки оттенък на цивилизация? Несъмнено или бог, или животно – и нищо по средата. Вместо това съм принуден да бъда едно нищо – нищо, което не може да направи нещо от себе си и влачи наоколо безцелното си съществуване. Възможно ли е да бъде иначе – колкото и да преливаш въздух от една празна колба в друга, резултатът няма да бъде по-различен..”