Hibernation

Дробовете ти
се пълнят с ужас.

Казват, че била Смъртта
с качулка и коса.

Ала не,
объркали сте приказката,
мили мои.

Мойта Смърт е красива,
с червена рокля
и мрачно цвете,
забодено на ревера.

Минават разните хора,
които си обичал,
или пък не си,
като мънички картинки
от прожекционно апаратче.

И се чудиш защо по дяволите
все пак трябва да умираш сам..

No!

Elmo said NO!

Don't want hibernation, daydreaming

Съвсем се забравих,
съвсем се загубих..

И съня си загубих,
и сънищата дори..

Така че се принудих
да сънувам наяве -
подзвездни пейзажи,
сирени
и безбрежни океани-души.

И за това май че трябва
(да, май че трябва)
теб да виня.
Всъщност съм сигурна.

И вече реших го -
ще подам жалба в съда.
Каква ли присъда
да издаде прокурора?

Да живееш на
две крачки от мен.

О, ужас..х

Slow pulse boy

I could live in the space.. between his heartbeats


Някъде там,
между третият и четвъртият такт
на сърцето
на студеното момче,
аз умрях..

Ще има ли следващ?
А аз къде съм между тях?
И изобщо има ли ме там?

Студено мълчи,
студено стои..
и аз пак се питам
ще има ли следващ..

О, нека няма,
нека няма..
Защото, ако има,
значи мен ме няма..

fuck the insights

Somewhere around page two my heart suddenly stopped beating and my mind refused to serve me anymore..

Поетично звучи сигурно, обаче аз имам да превеждам текст по когнитивна психология.
(Всъщност не, не звучи, но на кого му пука, мамка му)

..and I'm still there..

fcuk..

insight

ако нова генерация пееха на немски, ангели и берлин щяха да са в саундтрака на криле на желанието..

Los abrazos rotos

 

painfully beautiful..

Рапунцел, Рапунцел

Мечтая си да съм
Рапунцел,
за да мога
да избягам
през прозореца
на мойте страхове.

Ала не може вече.
Рапунцел
стои сега
с отрязана коса –

с едно голямо Х
с решетка
зачеркна тя
прозорците

стои и гледа
с безумно весела усмивка
своето въже,
своето спасение,
гърчещо се на земята
като във агония –

с едно голямо Х
зачеркна тя
и принца:
със коси, виещи се
като змии.

Дали пък няма той,
дали пък няма той
от своите коси
въже да изплете?

One of these days

Сресвам си старателно
косата,
сресвам си старателно
душата

и не искам да оставям
нито косъмче,
стърчащо непокорно.

И не искам да оставям
нито милиметър
във душата си
за мисли рошави.

Защото те стърчат,
защото те манифестират,
защото те се пъчат гордо,
ала
не казват всъщност
нищо.

И ти, със твойта рошава
прическа
стоиш насреща,
ала тя не ми говори нищо,
освен че може би навънка
духа вятър.

И затова аз сресвам си старателно
косата,
сресвам си старателно
душата.

За да не би случайно някой ден
не се заплета,
не се загубя
във свойте рошави налудности.

Cashback

Currently in love..

.. with this photo

..

Тази сутрин се
събудих
и
видях,
че съм се изчегъртала -
като със нож -
от огледалото.

Алиса стана на 20

- Искате ли да сте живяла винаги тук? – попита Мартенският заек.
Тя обаче не го чу.
Беше твърде заета да оглежда този нов, чуден, непотятен за нея свят на огледала. Отвсякъде я гледаха многобройни огледала – кръгли, квадратни, блестящи, мъгляви, разкривени.. а от тях – като от десет галактики разстояние – я гледаха нейните Аз. Едно й намахваше меланхолично, друго широко и лъчезарно се усмихваше, а трето лукаво-луничаво й намигваше.. и четвърто.. и пето.. безброй много.. като че ли дори повече от огледалата..
- Попитах Ви дали искате да сте живяла винаги тук?
- М..м..моля..? Та къде е това тук?
- Как къде – тук.
- Ах, категоричността, с която го казвате, не ми го прави по-ясно. Дори не знам къде съм.
Тук се намеси Рижавата.Котка.Без.Усмивка:
- Ах, момиче, излагаш се! – рече тя с тънко, угодливо гласче. – В страната на Чудесата.
Като рече това, облиза доволно мустаците си от айряна и продължи да се опитва да захапе опашката си, изведнъж мистериозно вдървила се и заприличала на молив НВ, с каквито Тя едно време се учеше да рисува феи и си твореше приказности.
- Ама моля Ви се, каква е тая Страна на Чудесата – възкликна Тя.. – Същото е като навсякъде другаде – бетон, огледала, пък всички котки са рижави и нямат изчезващи усмивки – само са намусени, отегчени и цинични.. А пък зайците – какви са тия зайци изобщо не разбирам – все са забързани и все си нахлупват цилиндрите откъм грешната страна...
И заекът, и котката бяха много възмутени.
Заекът объркано замърмори:
- Ах, моля ви се.. откъм грешната страна.. Какво е това „откъм грешната страна”.. Аз имам докторантура, доцентура.. Единственият от всички Мартенски зайци по света с доцентура по икономически науки.. Никой не разбира по-добре от мене счетоводството и икономическите кризи.. „Откъм грешната страна”, моля ви се...
Котката.Без.Усмивка обаче беше по-находчива и умееше да пази повече самообладание, отколкото нещастният дългоух доцент.
- И къде е това Навсякъде? – запита тя.
- Как къде е навсякъде – на изток е навсякъде, на запад е навсякъде.
- На Изток от къде? На Запад от къде? – запита отново Котката.Без.Усмивка.
- Ах, ами че аз откъде мога да знам. – започна да губи търпение Тя. – Вие си избирате, аз не съм от тук.
Последното прознесе спокойно, дори като че ли замечтано.
- А откъде си тогава? – запита Котката иронично, като че ли видяла някаква пролука.
Тя обаче не усети иронията и още по-спокойно отвърна:
- От отвъд дъгата. Там няма предразсъдъци, няма тревоги.. Всички тези глупости, които вие поддържате, че момченцата стават като момиченцата, ако минат под дъгата или четат женски списания. Там мама и тате са спокойни и те обичат, а пък сестричките са най-добри приятелки. А за кралиците.. за кралиците да не ви разправям. Никоя кралица не може да реже глави – дори ако някой закъснее за чай или не може да играе крикет. Всъщност, мога да ви кажа, е дори още по-хубаво – тържествено добави Тя. – Ние си нямаме кралици. Всеки е до безразсъдство свободен и господар.
Тук вече Дългоухият.Доцент и Котката.Без.Усмивка се задъхваха от възмущение. Дори и Котката, циничната, многознаеща котка, изтерзала с невъзмутимостта и взискателността си две-три поколения студенти.
- Ама това е бунт – разкрещя се Дългоухият.Доцент. – Бунт, бунт, мирише на анархия. Повече дори отколкото в Гърция през декември 2008.
- Да, може и така да се каже. Само че нашата анархия мирише на теменужки и орхидеи, на рози и люляци. Ние не се закичваме с вериги и гребени, а с цветя и красота.
- Ах, момиче, не ми ги разправяй тия. На хипитата също им мина модата. С каквито и думи да го обличаш пак е анархия. Кралиците нямало.. Mon dieu, доживях и това да чуя.
- И след всичко това Вие ме питате дали бих искала винаги да съм живяла тук – попита тъжно тя. – Не, благодаря, искам да живея завинаги Отвъд дъгата.
- Не можеш – подсмихна се криво Котката.Без.Усмивка. Сарказмът й беше убийствен. – Виж как ти е окъсяла карираната рокля. Виж колко са ти захабени лачените обувки. Няма да те пуснат вече там, защото остаряваш. Ставаш на 20 и времето повече няма да се върне. Да не мислиш, че с времето ще заобичваш повече хората. Само повече ще те разочароват. А пускат ли те да живееш Отвъд дъгата, ако чувствата ти избледняват и стават черно-бели, а спомените за Златни векове, за Златните минути – мътни и горчиви?.. – Котката беше безпощадна – смъкнала беше маската на лековерното любопитство и сега прозираше цялата й цинична, знаеща природа, която тя обикновено давеше в алкохол около три следобяд. – Май и сама знаеш отговора, а?
Тя слушаше, ала земята трепереше под краката й, сякаш се намираше в най-уязвимото, самотно кътче на Япония, а бедствията връхлитаха върху й като внезапно разраснал се пожар. Сълзите се застичаха по бузите й, ала думи не излизаха. Сякаш езика й беше залепнал за небцето, за да не може да я предаде – да издаде звук на отчаяние, да се съгласи с жестоките думи на Знаещата.Котка.
И тогава в тишината екна женски крясък. Приличаше повече на писък на ужас, ала не беше. Беше властният крясък на Кралицата:
- Обесете ги. Изгорете ги на клада. После ги сложете на гилотината.
Кой знае откъде беше изникнала и раздаваше заповеди на Вале.Пика и Поп.Каро. После Тя си спомни как майка й й разказваше като дете, че кралицата на Огледалния свят използва огледалата като врати. „Ех, стара, безсмислена приказка - помисли си Тя. – Къщите не звучат, огледалата са си само огледала, няма нищо отвъд тях, нито пред тях.”
Заекът и Котката тръпнеха от ужас, защото не разбираха върху кого ще се изсипе гневът на Кралицата.
- Непростими грешници. Нямате право да погазвате чистотата на детското сърце. Нямате право да помрачавате безгрижието на слънчевите дъги. Момиче, не плачи. Всички грешат, понякога дори са в непоправима заблуда и само Смъртта ги изважда от нея. Колкото и да се изтъркат лачените ти обувки, детето в душата ти никога няма да помръкне. Защото носиш слънчеви дъги в себе си (всичко това кралицата го говореше с ужасно строг и назидателен тон). Никой друг няма такива. Вече можеш да си отидеш Отвъд дъгата. А вас двамата няма да ви беся днес, но пък отсега нататък сте под моя опека – никаква водка, никакъв сарказъм.. и никакви възрастни измишльотини..

20 години по-късно - котката се отказала от знанието си, заекът – от доцентската титла, а Тя не отказва от детското в себе си.

Nouvelle vague - All my colours

Официално, окончателно и безвъзвратно съм влюбена в Nouvelle vague, след като чух и новия им албум в обожаваната от мен медия You Tube. Дори God save the queen не можа да развали общите ми впечатления. Може би защото това е толкова, толкова, толкова безумно прекрасно, че оставя всичко друго на заден план....

Pas triste..

In the middle of nothingness

Тъжно ми е.. (пак)..
Седим си тук с Вутимски, давим се в меланхолия и се чудим кой дял на мозъка отговаря на безпричинните терзания

При моста

На перваза на стария мост
те очаквам да дойдеш отново.
Аз стоя под големите облаци.
Търся твоя поглед дълбок.

Ето, тъмните, нежни очи
в здрачината отново ме милват,
твоят глас пак до мене звучи.
Говори, говори, говори ми!

Аз притискам ръцете ти плахо
и докосва ме твойта коса...
Под дръветата ний сме сами
и врабчета ни гледат от жиците.

Твойто шалче до дънера падна.
Аз посегнах, във миг, да го взема.
Уви - нищо... Аз сам съм... И тебе те няма!
То било - само спомен... във здрача.

Pure awesomeness

Снощи гледах "Мечтатели" на Бертолучи.. и беше:

да кажем, че беше много, много специален.. Всичко беше точно на мястото си, нито един необходим детайл не беше пропуснат.. So sixties, so froggy..

Не ми се е случвало да попадам на нов филм (не че Бертолучи е нов режисьор), в който всяко послание, всеки кадър да са толкова натрапчиво тенденциозни и в същото време така рафинирани, изчистени от всякаква помпозност..

Като започнем с митинга пред синетеката, в който участва Жан-Пиер Лео: Викаш си - о, много гот, лъха ти на онази атмосфера, която изглежда точно толкова идеално далечна, колкото са фигурите на Платон и Фидий, колкото и Венера Милоска, когато е имала ръце (е, без ръце е също толкова красива, а може би дори повече).. Минава само половин минута обаче и ти вече си мислиш: Уау, не само има приемственост, ами направо те натиква в някаква времева дупка, в която млад Жан-Пиер Лео и стар Жан-Пиер Лео стачкуват за едно и също нещо - свобода.. Свобода да живееш както ТИ искаш, да правиш секс, с когото и когато ТИ искаш, да гледаш и да харесваш, каквото ТИ искаш.. Съгласете се, че не е малко.. Особено, ако ви отнемат това право и внезапно се окажете заклещени някъде в средата на 19 век, смачквани от пуритански порядки.. с тази разлика, че съществува Интернет..

Next scene - Своеобразното ражадане на човека за свободата.. тримата заедно, а някъде отстрани като че ли някакъв забравен оркестър свири музиката от началото на "Четиристотинте удара" на Трюфо.. И заедно с нея в съзнанието ти (объркано понятие, въобще и няма да се спирам на него) нахлуват стотици асоциации за видяно, чуто, прочетено - Балзак, десетки тайно изпушени цигари, объркани желания, проблемни семейства, лоши детства, и най-накрая едно уж последно бягство - към свободата, към необятния черно-бял хоризонт, към безкрайното сиво море..

and so on.. може безкрай да се изброяват реминесценциите в този филм - Bande a part, A bout de souffle, Марлене Дитрих, Чарли Чаплин.. Истинска ода на любовта - към киното.. към любовта.. към свободата

И малко парещото усещане, когато накрая останеш сам насред тълпата, че не се съжалява за нищо от младостта, защото всичко е било прекрасно.. освен това, че е минала..

p.s. не че нещо, ама все си мисля, че ако не си гледал всичките тези филми, се губи огромна част от чара на филма.. so kids, не подценявайте черно-бялото..

12

Разкъсах тялото си
на дванайсет.
Магическо число,
нали?

От мен нищо не остана,
подарих се на незнайно
кой..


Сега с микроскопична лупа
търся себе си..

Отново и отново...

Разпадам се
на съставните
си
части
и после

се събирам като
купчинка боклук
с лопатка
и метла...

Отново и отново...

Telefon Tel Aviv - Immolate yourself

La dolce vita

Сънувах някога
отдавна,
че съм Анита.

Коси златисти,
потъмняли изведнъж
се къпят
в светлината
на фонтана.

И гледаш -
роклята й
мистериозно
избледняла.

И тя чака...
И тя чака...

Да дойде нейният
Марчело
с колелото.

Пък той...
забравил -

Everything is notes

Бях попаднала на музикален куиц из нета и реших след като минат няколко седмици, за да заглъхне малко имплицитната ми памет, да споделя..

So enjoy:

Question 1: Are you male or female?
But I’m a creep, I’m a weirdo

Question 2: Describe Yourself?
verses say she's mad and creepy and the rest of things we kind of know

Question 3: What do people feel when they are around you ?
People are strange, when you’re a stranger

Question 4: How would you describe your previous relationship?
With the lights out it’s less dangerous..

Question 5: Describe your current relationship?
He was never there - it's always the same.. I'm running towards nothing

Question 6: Where would you like to be now?
In my room I want you here…

Question 7: How do you feel about love?
Dream a little dream with me.. (lalalalalalalala)

Question 8: What’s your life like?
I don’t feel better when I’m fucking around and I don’t ride better when I am stuck in the ground..

Question 9: What would you ask for if you only had one wish?
How I wish you were here – we’re just two lost souls swimming in a fishbowl..

Question 10: Say something wise.
And I say to myself what a wonderful world.. (The-Joey-Ramone-version)

Ако някой друг от ограбените в "блогрола" ми меломан го направи, ще се радвам да видя резултати...

Номер ?

Понеже ме предизвикаха, а на мен ми е трудно да отговоря на предизвикателството, смятам да споделя нещата, които обичам.. Хаотично, не мога да кажа, че ги обичам винаги..

И така.. ред е на Вутов - голяма моя обич и стар другар..

Спокойни часове

Дълго време бях сам. Не очаквах. А ето че вече
очаквам.
И започвам да гледам в света и очите безмълвни
на хората.
Преминавам със радост деня и се връщам спокоен
във мрака.
Всеки поглед ме радва сега и със всекиго
бих заговорил.

Знам, че някъде плачат сега и че някъде диша
престъпник.
Има всичко във нашия свят. Има също ръце
утешаващи.
Ти ще дойдеш при мене, нали? Ти ела в часовете ми
бавно.
Да преминем така в тишина край очи,
край въздишки и стъпки.

Има също война. Има хаос във нашия свят.
Затова да вървим, затова да се движим задружно.
Във нещастие, ето, ни е нужен понякога брат
и ръка, и ръка върху нас като кротка стряха
и оръжие.

Ти ще дойдеш при мен... да мълчим, да вървим,
да говорим.
И да станем спокойни. О, да можем да бъдем
спокойни!
Ще преминат край нас ветрове и очи,
и въздишки, и стонове.
Ще прозрем във света, що се движи. Ще прозрем
във земята и хората.

п. с. :

пфу, така явно не се е получило.. в телеграфен стил, няколко (десетки) години по-късно:

2. Том Уейтс, диаболичната му усмивка, дрезгавия му като 100-годишно уиски глас, всички глупави и безумни факти, които разказва по време на концертите си, песента Green grass, която побира в 3 минути мъдрост за цял един живот

3. да мечтая (мразя също така)

4. да търся образи в размазаните петна по тапетите в неделя сутрин

5. много малкото си приятели и близки (не са на 5-то място, де)

6. красотата и съвършенството, най-вече абсолютната невъзможност, които вървят ръка за ръка с тях

7. псевдо-интелектуалски филми, книги, генерално занимания

8. чувството за безтегловност (изпитвала съм го само 2-3 пъти - няма такова абсолютно всепоглъщащо чувство на щастие и единомислие с целия съществуващ порядък)

9. да слушам света около себе си (рядко) - особено любими звуци: дъжд, капчуците преди да е дошла пролетта, вятъра, камбаните.. ако можех да слушам, когато е абсолютно тихо, бих постигнала предназначението си (или обратното - мисля, че ще мога.. след време)

10. оф, изчерпах се.. да не изброявам какво мразя

charlotte sometimes

"Сонет" за училище

Много ми се спи,
а на тебе, а, кажи!
Ще умра от скука аз
в тоя невъзможно скучен час!...

"Wir haben nur dieses und das...?!"
Боже, дали няма да умра от скука аз?!
Олелия, приказки и глупости до Бога -
повече наистина не мога!

Mundlich, schriftlich -
пак се аз за глупости умислих...
Ах, тя, главата ми де е -

оставих я съвсем да изкуфее!
Празна, празна е като кофа пробита -
от нея мигом всяка мисъл отлита.

P.s. Пульооо, много ми липсваш (е, само понякога и само по малко), хич не се обаждаш... Липсва ми гимназийката, липсва ми ге-то, липсва ми гпче-то.. Обичам ва, училищни спомени..

Смътно като през огледало

A boy, a garden.. and loads of piggeons to catch

Hurray-hurray

Здравей, Свят.