- Искате ли да сте живяла винаги тук? – попита Мартенският заек.
Тя обаче не го чу.
Беше твърде заета да оглежда този нов, чуден, непотятен за нея свят на огледала. Отвсякъде я гледаха многобройни огледала – кръгли, квадратни, блестящи, мъгляви, разкривени.. а от тях – като от десет галактики разстояние – я гледаха нейните Аз. Едно й намахваше меланхолично, друго широко и лъчезарно се усмихваше, а трето лукаво-луничаво й намигваше.. и четвърто.. и пето.. безброй много.. като че ли дори повече от огледалата..
- Попитах Ви дали искате да сте живяла винаги тук?
- М..м..моля..? Та къде е това тук?
- Как къде – тук.
- Ах, категоричността, с която го казвате, не ми го прави по-ясно. Дори не знам къде съм.
Тук се намеси Рижавата.Котка.Без.Усмивка:
- Ах, момиче, излагаш се! – рече тя с тънко, угодливо гласче. – В страната на Чудесата.
Като рече това, облиза доволно мустаците си от айряна и продължи да се опитва да захапе опашката си, изведнъж мистериозно вдървила се и заприличала на молив НВ, с каквито Тя едно време се учеше да рисува феи и си твореше приказности.
- Ама моля Ви се, каква е тая Страна на Чудесата – възкликна Тя.. – Същото е като навсякъде другаде – бетон, огледала, пък всички котки са рижави и нямат изчезващи усмивки – само са намусени, отегчени и цинични.. А пък зайците – какви са тия зайци изобщо не разбирам – все са забързани и все си нахлупват цилиндрите откъм грешната страна...
И заекът, и котката бяха много възмутени.
Заекът объркано замърмори:
- Ах, моля ви се.. откъм грешната страна.. Какво е това „откъм грешната страна”.. Аз имам докторантура, доцентура.. Единственият от всички Мартенски зайци по света с доцентура по икономически науки.. Никой не разбира по-добре от мене счетоводството и икономическите кризи.. „Откъм грешната страна”, моля ви се...
Котката.Без.Усмивка обаче беше по-находчива и умееше да пази повече самообладание, отколкото нещастният дългоух доцент.
- И къде е това Навсякъде? – запита тя.
- Как къде е навсякъде – на изток е навсякъде, на запад е навсякъде.
- На Изток от къде? На Запад от къде? – запита отново Котката.Без.Усмивка.
- Ах, ами че аз откъде мога да знам. – започна да губи търпение Тя. – Вие си избирате, аз не съм от тук.
Последното прознесе спокойно, дори като че ли замечтано.
- А откъде си тогава? – запита Котката иронично, като че ли видяла някаква пролука.
Тя обаче не усети иронията и още по-спокойно отвърна:
- От отвъд дъгата. Там няма предразсъдъци, няма тревоги.. Всички тези глупости, които вие поддържате, че момченцата стават като момиченцата, ако минат под дъгата или четат женски списания. Там мама и тате са спокойни и те обичат, а пък сестричките са най-добри приятелки. А за кралиците.. за кралиците да не ви разправям. Никоя кралица не може да реже глави – дори ако някой закъснее за чай или не може да играе крикет. Всъщност, мога да ви кажа, е дори още по-хубаво – тържествено добави Тя. – Ние си нямаме кралици. Всеки е до безразсъдство свободен и господар.
Тук вече Дългоухият.Доцент и Котката.Без.Усмивка се задъхваха от възмущение. Дори и Котката, циничната, многознаеща котка, изтерзала с невъзмутимостта и взискателността си две-три поколения студенти.
- Ама това е бунт – разкрещя се Дългоухият.Доцент. – Бунт, бунт, мирише на анархия. Повече дори отколкото в Гърция през декември 2008.
- Да, може и така да се каже. Само че нашата анархия мирише на теменужки и орхидеи, на рози и люляци. Ние не се закичваме с вериги и гребени, а с цветя и красота.
- Ах, момиче, не ми ги разправяй тия. На хипитата също им мина модата. С каквито и думи да го обличаш пак е анархия. Кралиците нямало.. Mon dieu, доживях и това да чуя.
- И след всичко това Вие ме питате дали бих искала винаги да съм живяла тук – попита тъжно тя. – Не, благодаря, искам да живея завинаги Отвъд дъгата.
- Не можеш – подсмихна се криво Котката.Без.Усмивка. Сарказмът й беше убийствен. – Виж как ти е окъсяла карираната рокля. Виж колко са ти захабени лачените обувки. Няма да те пуснат вече там, защото остаряваш. Ставаш на 20 и времето повече няма да се върне. Да не мислиш, че с времето ще заобичваш повече хората. Само повече ще те разочароват. А пускат ли те да живееш Отвъд дъгата, ако чувствата ти избледняват и стават черно-бели, а спомените за Златни векове, за Златните минути – мътни и горчиви?.. – Котката беше безпощадна – смъкнала беше маската на лековерното любопитство и сега прозираше цялата й цинична, знаеща природа, която тя обикновено давеше в алкохол около три следобяд. – Май и сама знаеш отговора, а?
Тя слушаше, ала земята трепереше под краката й, сякаш се намираше в най-уязвимото, самотно кътче на Япония, а бедствията връхлитаха върху й като внезапно разраснал се пожар. Сълзите се застичаха по бузите й, ала думи не излизаха. Сякаш езика й беше залепнал за небцето, за да не може да я предаде – да издаде звук на отчаяние, да се съгласи с жестоките думи на Знаещата.Котка.
И тогава в тишината екна женски крясък. Приличаше повече на писък на ужас, ала не беше. Беше властният крясък на Кралицата:
- Обесете ги. Изгорете ги на клада. После ги сложете на гилотината.
Кой знае откъде беше изникнала и раздаваше заповеди на Вале.Пика и Поп.Каро. После Тя си спомни как майка й й разказваше като дете, че кралицата на Огледалния свят използва огледалата като врати. „Ех, стара, безсмислена приказка - помисли си Тя. – Къщите не звучат, огледалата са си само огледала, няма нищо отвъд тях, нито пред тях.”
Заекът и Котката тръпнеха от ужас, защото не разбираха върху кого ще се изсипе гневът на Кралицата.
- Непростими грешници. Нямате право да погазвате чистотата на детското сърце. Нямате право да помрачавате безгрижието на слънчевите дъги. Момиче, не плачи. Всички грешат, понякога дори са в непоправима заблуда и само Смъртта ги изважда от нея. Колкото и да се изтъркат лачените ти обувки, детето в душата ти никога няма да помръкне. Защото носиш слънчеви дъги в себе си (всичко това кралицата го говореше с ужасно строг и назидателен тон). Никой друг няма такива. Вече можеш да си отидеш Отвъд дъгата. А вас двамата няма да ви беся днес, но пък отсега нататък сте под моя опека – никаква водка, никакъв сарказъм.. и никакви възрастни измишльотини..
20 години по-късно - котката се отказала от знанието си, заекът – от доцентската титла, а Тя не отказва от детското в себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар