Pure awesomeness

Снощи гледах "Мечтатели" на Бертолучи.. и беше:

да кажем, че беше много, много специален.. Всичко беше точно на мястото си, нито един необходим детайл не беше пропуснат.. So sixties, so froggy..

Не ми се е случвало да попадам на нов филм (не че Бертолучи е нов режисьор), в който всяко послание, всеки кадър да са толкова натрапчиво тенденциозни и в същото време така рафинирани, изчистени от всякаква помпозност..

Като започнем с митинга пред синетеката, в който участва Жан-Пиер Лео: Викаш си - о, много гот, лъха ти на онази атмосфера, която изглежда точно толкова идеално далечна, колкото са фигурите на Платон и Фидий, колкото и Венера Милоска, когато е имала ръце (е, без ръце е също толкова красива, а може би дори повече).. Минава само половин минута обаче и ти вече си мислиш: Уау, не само има приемственост, ами направо те натиква в някаква времева дупка, в която млад Жан-Пиер Лео и стар Жан-Пиер Лео стачкуват за едно и също нещо - свобода.. Свобода да живееш както ТИ искаш, да правиш секс, с когото и когато ТИ искаш, да гледаш и да харесваш, каквото ТИ искаш.. Съгласете се, че не е малко.. Особено, ако ви отнемат това право и внезапно се окажете заклещени някъде в средата на 19 век, смачквани от пуритански порядки.. с тази разлика, че съществува Интернет..

Next scene - Своеобразното ражадане на човека за свободата.. тримата заедно, а някъде отстрани като че ли някакъв забравен оркестър свири музиката от началото на "Четиристотинте удара" на Трюфо.. И заедно с нея в съзнанието ти (объркано понятие, въобще и няма да се спирам на него) нахлуват стотици асоциации за видяно, чуто, прочетено - Балзак, десетки тайно изпушени цигари, объркани желания, проблемни семейства, лоши детства, и най-накрая едно уж последно бягство - към свободата, към необятния черно-бял хоризонт, към безкрайното сиво море..

and so on.. може безкрай да се изброяват реминесценциите в този филм - Bande a part, A bout de souffle, Марлене Дитрих, Чарли Чаплин.. Истинска ода на любовта - към киното.. към любовта.. към свободата

И малко парещото усещане, когато накрая останеш сам насред тълпата, че не се съжалява за нищо от младостта, защото всичко е било прекрасно.. освен това, че е минала..

p.s. не че нещо, ама все си мисля, че ако не си гледал всичките тези филми, се губи огромна част от чара на филма.. so kids, не подценявайте черно-бялото..