Александър Вутимски - Приказка за хитрата луна

Аз ще спя дълго в тъмната градина. Ще докосвам мъх върху грапавите дънери, ще сънувам. Ще усещам движението на здрача и въздуха. Ще бъда сам.
Тук едно дете отдавна търси къщичката на кучето. Неговите тъмни очи отразяват червения полумрак на залеза. Неговите ръце докосват тревата и прозрачните стебла.
Стъмва се.
В дъното на безмълвна градина свети много отдавна малка къщичка. Един голям златен бръмбар заспива тихо между листата на розата. Шарени буболечици се разхождат все още по кривата, дървена врата. Червени цветя надничат през тревясалия праг.
Къде е сега кучето с рошавите уши? Къде е неговият дълъг синджир, който звънеше тихо през тъмните нощи?
И кроткото дете зове напразно дърветата. А тъмнината се навежда скръбно, за да възлезе бавно върху пълзящите растения безмълвната и самотна луна.
Аз обичам луната - нейния златен здрач. Аз ще спя дълго в тъмната градина. Малкото момче ще ми припомни отживели приказки, полузабравени припеви, наивни стихове за деца и момчешки преображения.
Малко момче, знаеш ли, че твоето кученце е вече мъртво? Няма ги сега неговите рошави уши и ти скоро ще забравиш навярно неговата кротка и замислена муцунка. Ах, да! Луната от големия зид го хипнотизира със своите студени и дълги лъчи. А старото куче заспало с отворени очи. Аз знам впрочем, че то е виждало вече само лъчи и че тя, хитрата, го е повела мълчаливо към варницата в другия край на градината. Малко момче, варницата е лошият гроб на кучето.
Луната знае да дебне и приспива, да опиянява в мълчанието на нощта. Тя е много опасна.
Слушай! В къщичката на кучето призори ще се прибере луната. Аз ще се приближа на пръсти; ще бъде тихо. Луната ще спи, бъди сигурен. Аз ще я наблюдавам през процепа на вратата. След това безшумно ще я вържа със синджира на кучето.
А когато се стъмни, аз я изкачвам на старинния зид, нека тя се разхожда по дърветата, нека свети бляскаво, както преди. Аз обаче ще я държа вързана. Тя не би могла да ми избяга никога вече. Никога...
Уви - това са само мечти... Аз не знам къде е чудната къщичка. Но аз ще спя в тъмната градина, ще сънувам...
А луната ще обитава своята шарена къщичка. Тя си е знаела защо убива старото куче - ти можеш ли да разбереш? Вечерта тя ще се озърта кротко над безмълвната варница, ще се разхожда между алеите.
И така, детето не ще приказва с розите и не ще се усмихва вече. То ще спи до самия край на затънтената варница и там ще го положи стария набръчкан пазач, когато се разсъмва.
Луната е много по-престъпна, отколкото ние знаем, малко момче. Пази се!

(снимка Владислав Христов - Shtrak)