От много време добавям по дума-две, получава се обаче твърде бавно и твърде мъчително. Ако бях решила действително да пиша, щяха да издадат единствения ми 5-страничен труд post mortem, защото просто щях да съм умряла от глад през това време.. Иначе това е тонът, който ми се искаше да налучкам още преди години.
Понякога рано вечерта – особено
през зимата – луната изгряваше кървава. Тогава той излизаше да поскита из
града, за да поуталожи налегналата го
печал. Никога обаче не се беше чувствал толкова сам и толкова откъснат от живота, колкото в тези дълги тягостни
разходки. „Дори и да бях се родил на светлинни години от тук, да живеех на тая
кървава, облещена насреща ми луна, пак нямаше да съм толкова чужд на човешкия
род, колкото съм сега”, мислеше си той.
Сякаш беше сукал на майчината си
гръд не мляко, а отрова. И действително, майка му вероятно твърде често се беше
опивала от бучинишовите си мисли, замайвала се беше твърде много от маковете в
градината, защото се самоуби, когато той беше на пет години. В единствения спомен, който имаше за нея, тя
стоеше пред тоалетката с огледалото в красивата си копринена нощница и плачеше безутешно.
Дори и да беше имал други, те бяха безследно изчезнали, замъглени – като
звездите в прашното небе, отровени от изпаренията на града. Никога преди това,
нито по-късно не беше виждал нещо толкова крехко, съвършено в своята уязвимост
и красиво със своята обреченост. Всяка жена, която срещна по-късно,
сравняваше с този спомен. Затова и всяка жена го разочароваше, сякаш се бе
докоснал до нещо твърде грубо, а той самият се чувстваше като парниково цвете.
Знаеше, че трябва да е обратното и този контраст още повече поразяваше сетивата
му, парализираше мисълта му и той беше принуден, противно на собствената си
природа, да бездейства. Затваряше се в себе си все повече, тънеше в меланхолия,
която не беше негова собствена, и се
проклинаше заради безволието си. “Действително не е нужно да си гений, за да откриеш, че
скуката опустошава душата по-успешно от всички пороци. Вероятно не е нужно да
си дори посредствен писател, за да го разбираш”, мислеше си една вечер, докато подминаваше с безразличие проститутките,
застанали до трамвайната линия, надяващи се да си изпросят поне по цигара от
окъснелите минувачи. «Горкият Оскар – дори и той със своя блестящ и
наквасен от опиум и удоволствия ум не е
разбрал, че Дориан щеше да стане
също толкова порочен, дори да не беше извършил нито от едно от злодеянията си.
Скуката така или иначе убива всичко морално у човека.»
Ала това, което далеч повече го
тревожеше, беше дали изобщо имаше нещо морално у човека, за да бъде убито - негово собствено, ненатрапено му отвън. Нали
все пак обществата бяха съставени от хора, самите хора бяха си наложили дребни
ограничения в името на общото добруване. „Ами ако бях Тарзан? Какъв щях да
бъда, ако бях оставен на самия себе си, пречистен от всяко чуждо влияние, от
всеки оттенък на цивилизация? Несъмнено или бог, или животно – и нищо по
средата. Вместо това съм принуден да бъда едно нищо – нищо, което не може да
направи нещо от себе си и влачи наоколо безцелното си съществуване. Възможно ли
е да бъде иначе – колкото и да преливаш въздух от една празна колба в друга,
резултатът няма да бъде по-различен..”
