Приказка

Пещера, към нея —
през потока — брод,
синкав пламък тлеел
пред самия вход.

Кървав дим в очите
стелел пласт след пласт
и откъм горите
чул се жален глас.

И поел тогава
с тръпнещия кон
през рова направо
той към тоя стон.

Хвърлил взор юнашки
и видял това:
люспеста опашка,
змейова глава.

Змей девица млада
с тяло омотал,
бълвал — като в ада —
пламък мъртво-бял.

Шията висяла
като бич корав.
в рамото й бяло
впит със страшен гняв.

Че по стародавен
тежък обичай —
змеят получавал
откуп в тоя край.

Там така се грижел
простият народ
за бедняшки хижи
и за мил живот.

Шията обгърнал
здраво змеят стар
и така превърнал
в жертва този дар.

Хвърлил взор към свода
смелият герой
и приготвил бодро
копие за бой.

* * *

Взор притворен. Сини
бездни, ветрове.
Бродове, години,
цели векове.

С поломена броня —
конникът сразен.
Редом тъпче конят
змея повален.

Кон и змей — отдавна
не издават глас.
Конникът — припаднал,
девата — в несвяст.

Глъбината — синя.
Гаснеща заря.
Тя лежи. Царкиня?
Земна дъщеря?

Ту сълзи от радост
леят се — поток,
ту отново падат
те в съня дълбок.

Ту са се свестили,
ту лежат на гръб
от сразени сили
и изтекла кръв.

Но туптят сърцата
и ту тя, ту той
будят се за кратко,
после пак покой.

Взор притворен. Сини
бездни, ветрове.
Бродове, години,
цели векове.


       Борис Пастернак