Рапунцел, Рапунцел

Мечтая си да съм
Рапунцел,
за да мога
да избягам
през прозореца
на мойте страхове.

Ала не може вече.
Рапунцел
стои сега
с отрязана коса –

с едно голямо Х
с решетка
зачеркна тя
прозорците

стои и гледа
с безумно весела усмивка
своето въже,
своето спасение,
гърчещо се на земята
като във агония –

с едно голямо Х
зачеркна тя
и принца:
със коси, виещи се
като змии.

Дали пък няма той,
дали пък няма той
от своите коси
въже да изплете?

One of these days

Сресвам си старателно
косата,
сресвам си старателно
душата

и не искам да оставям
нито косъмче,
стърчащо непокорно.

И не искам да оставям
нито милиметър
във душата си
за мисли рошави.

Защото те стърчат,
защото те манифестират,
защото те се пъчат гордо,
ала
не казват всъщност
нищо.

И ти, със твойта рошава
прическа
стоиш насреща,
ала тя не ми говори нищо,
освен че може би навънка
духа вятър.

И затова аз сресвам си старателно
косата,
сресвам си старателно
душата.

За да не би случайно някой ден
не се заплета,
не се загубя
във свойте рошави налудности.

Cashback

Currently in love..

.. with this photo

..

Тази сутрин се
събудих
и
видях,
че съм се изчегъртала -
като със нож -
от огледалото.

Алиса стана на 20

- Искате ли да сте живяла винаги тук? – попита Мартенският заек.
Тя обаче не го чу.
Беше твърде заета да оглежда този нов, чуден, непотятен за нея свят на огледала. Отвсякъде я гледаха многобройни огледала – кръгли, квадратни, блестящи, мъгляви, разкривени.. а от тях – като от десет галактики разстояние – я гледаха нейните Аз. Едно й намахваше меланхолично, друго широко и лъчезарно се усмихваше, а трето лукаво-луничаво й намигваше.. и четвърто.. и пето.. безброй много.. като че ли дори повече от огледалата..
- Попитах Ви дали искате да сте живяла винаги тук?
- М..м..моля..? Та къде е това тук?
- Как къде – тук.
- Ах, категоричността, с която го казвате, не ми го прави по-ясно. Дори не знам къде съм.
Тук се намеси Рижавата.Котка.Без.Усмивка:
- Ах, момиче, излагаш се! – рече тя с тънко, угодливо гласче. – В страната на Чудесата.
Като рече това, облиза доволно мустаците си от айряна и продължи да се опитва да захапе опашката си, изведнъж мистериозно вдървила се и заприличала на молив НВ, с каквито Тя едно време се учеше да рисува феи и си твореше приказности.
- Ама моля Ви се, каква е тая Страна на Чудесата – възкликна Тя.. – Същото е като навсякъде другаде – бетон, огледала, пък всички котки са рижави и нямат изчезващи усмивки – само са намусени, отегчени и цинични.. А пък зайците – какви са тия зайци изобщо не разбирам – все са забързани и все си нахлупват цилиндрите откъм грешната страна...
И заекът, и котката бяха много възмутени.
Заекът объркано замърмори:
- Ах, моля ви се.. откъм грешната страна.. Какво е това „откъм грешната страна”.. Аз имам докторантура, доцентура.. Единственият от всички Мартенски зайци по света с доцентура по икономически науки.. Никой не разбира по-добре от мене счетоводството и икономическите кризи.. „Откъм грешната страна”, моля ви се...
Котката.Без.Усмивка обаче беше по-находчива и умееше да пази повече самообладание, отколкото нещастният дългоух доцент.
- И къде е това Навсякъде? – запита тя.
- Как къде е навсякъде – на изток е навсякъде, на запад е навсякъде.
- На Изток от къде? На Запад от къде? – запита отново Котката.Без.Усмивка.
- Ах, ами че аз откъде мога да знам. – започна да губи търпение Тя. – Вие си избирате, аз не съм от тук.
Последното прознесе спокойно, дори като че ли замечтано.
- А откъде си тогава? – запита Котката иронично, като че ли видяла някаква пролука.
Тя обаче не усети иронията и още по-спокойно отвърна:
- От отвъд дъгата. Там няма предразсъдъци, няма тревоги.. Всички тези глупости, които вие поддържате, че момченцата стават като момиченцата, ако минат под дъгата или четат женски списания. Там мама и тате са спокойни и те обичат, а пък сестричките са най-добри приятелки. А за кралиците.. за кралиците да не ви разправям. Никоя кралица не може да реже глави – дори ако някой закъснее за чай или не може да играе крикет. Всъщност, мога да ви кажа, е дори още по-хубаво – тържествено добави Тя. – Ние си нямаме кралици. Всеки е до безразсъдство свободен и господар.
Тук вече Дългоухият.Доцент и Котката.Без.Усмивка се задъхваха от възмущение. Дори и Котката, циничната, многознаеща котка, изтерзала с невъзмутимостта и взискателността си две-три поколения студенти.
- Ама това е бунт – разкрещя се Дългоухият.Доцент. – Бунт, бунт, мирише на анархия. Повече дори отколкото в Гърция през декември 2008.
- Да, може и така да се каже. Само че нашата анархия мирише на теменужки и орхидеи, на рози и люляци. Ние не се закичваме с вериги и гребени, а с цветя и красота.
- Ах, момиче, не ми ги разправяй тия. На хипитата също им мина модата. С каквито и думи да го обличаш пак е анархия. Кралиците нямало.. Mon dieu, доживях и това да чуя.
- И след всичко това Вие ме питате дали бих искала винаги да съм живяла тук – попита тъжно тя. – Не, благодаря, искам да живея завинаги Отвъд дъгата.
- Не можеш – подсмихна се криво Котката.Без.Усмивка. Сарказмът й беше убийствен. – Виж как ти е окъсяла карираната рокля. Виж колко са ти захабени лачените обувки. Няма да те пуснат вече там, защото остаряваш. Ставаш на 20 и времето повече няма да се върне. Да не мислиш, че с времето ще заобичваш повече хората. Само повече ще те разочароват. А пускат ли те да живееш Отвъд дъгата, ако чувствата ти избледняват и стават черно-бели, а спомените за Златни векове, за Златните минути – мътни и горчиви?.. – Котката беше безпощадна – смъкнала беше маската на лековерното любопитство и сега прозираше цялата й цинична, знаеща природа, която тя обикновено давеше в алкохол около три следобяд. – Май и сама знаеш отговора, а?
Тя слушаше, ала земята трепереше под краката й, сякаш се намираше в най-уязвимото, самотно кътче на Япония, а бедствията връхлитаха върху й като внезапно разраснал се пожар. Сълзите се застичаха по бузите й, ала думи не излизаха. Сякаш езика й беше залепнал за небцето, за да не може да я предаде – да издаде звук на отчаяние, да се съгласи с жестоките думи на Знаещата.Котка.
И тогава в тишината екна женски крясък. Приличаше повече на писък на ужас, ала не беше. Беше властният крясък на Кралицата:
- Обесете ги. Изгорете ги на клада. После ги сложете на гилотината.
Кой знае откъде беше изникнала и раздаваше заповеди на Вале.Пика и Поп.Каро. После Тя си спомни как майка й й разказваше като дете, че кралицата на Огледалния свят използва огледалата като врати. „Ех, стара, безсмислена приказка - помисли си Тя. – Къщите не звучат, огледалата са си само огледала, няма нищо отвъд тях, нито пред тях.”
Заекът и Котката тръпнеха от ужас, защото не разбираха върху кого ще се изсипе гневът на Кралицата.
- Непростими грешници. Нямате право да погазвате чистотата на детското сърце. Нямате право да помрачавате безгрижието на слънчевите дъги. Момиче, не плачи. Всички грешат, понякога дори са в непоправима заблуда и само Смъртта ги изважда от нея. Колкото и да се изтъркат лачените ти обувки, детето в душата ти никога няма да помръкне. Защото носиш слънчеви дъги в себе си (всичко това кралицата го говореше с ужасно строг и назидателен тон). Никой друг няма такива. Вече можеш да си отидеш Отвъд дъгата. А вас двамата няма да ви беся днес, но пък отсега нататък сте под моя опека – никаква водка, никакъв сарказъм.. и никакви възрастни измишльотини..

20 години по-късно - котката се отказала от знанието си, заекът – от доцентската титла, а Тя не отказва от детското в себе си.

Nouvelle vague - All my colours

Официално, окончателно и безвъзвратно съм влюбена в Nouvelle vague, след като чух и новия им албум в обожаваната от мен медия You Tube. Дори God save the queen не можа да развали общите ми впечатления. Може би защото това е толкова, толкова, толкова безумно прекрасно, че оставя всичко друго на заден план....